- Смотано радио! Пак не работи! – за кой ли път го носеше в сервиза и все нещо не предаваше както трябва!
- Уф... То се е видяло, че ще карам без радио. Да му се не знае! – това бе най-омразното й нещо, да шофира и то без музика. Та тя правеше всичко в такт с музиката, дори се къпеше по звуците на някоя и друга страстна латино песен. Музиката бе в кръвта й, понякога съжаляваше, че не се е развивала в тази насока, а бе станала обикновена, скучна счетоводителка. Е, това беше вече непроменим факт и се бе отказала да се бори с него, явно съдбата й бе отредила живот сред цифри вместо сред ноти. В момента страшно се ядоса, че радиото отново се е повредило, продължи да си шофира и се зазяпваше в минувачите. Често го правеше. Беше се научила да преценява хората дори по походката им. Само с един поглед разгадаваше човека, и най-много жените. Много пъти се бе смяла на девойки, които мислеха, че софийските тротоари са модни подиуми. Всъщност опитът й бе доказал, че такива момичета не се оказваха особено умни, а доста повърхностни... Но пък какви тела... Грациозни и елегантни, изваяни до съвършенство. „Убивам да такова телце!” - не веднъж и два пъти си го казваше, особено, когато след поредното разочарование се тъпчеше с шоколад. В момента обаче се беше отдала на сладострастни мисли относно един младеж, когото подмина и широките му рамене и гърба му, когато сред минувачите съзря един по-особен силует, някак странен и самотен. Загледа се в него и походката му й се стори безцелна и скитаща се, както и удивително позната... Тогава непознатия подръпна възглавничката на ухото си и прокара пръст по челюстта си. Анелия не се сдържа, спря колата отвори вратата на съседната на нея седалка и се провикна:
- Иляне... – силуета се заслуша за миг и пак продължи, през това време тя се беше изравнила с него
- Иляне... – този път се обърна и тя му помаха жизнерадостно. Явно я позна, защото се приближи да вече спрялата кола.
- Леле, Нели, това ти ли си? Боже... Не мога да повярвам! На тава му се казва съвпадение!
- И аз това викам, направо не мога да повярвам! Хайде, качвай се! На къде си тръгнал? Ще те закарам, тъкмо и да се видим малко! От колко години не сме се виждали има десетина...
- Всъщност са точно 11 години! – докато казваше това се беше вече настанил удобно на седалката до нея и я гледаше странно. Нели се чувстваше като в 5-ти клас, очите му бяха същите – искрящо сини и лъчезарни. Нещо в нея трепна и се засмя.
- Знаеш ли по какво те познах? По ушето! Още го имаш този навик с ухото!
- А ти още помниш??? – едвам проговори през смях
- Че как да не помня, по цял час по математика те наблюдавах. Задачите бяха прекалено лесни, а аз прекалени влюбена в теб. Ти беше първата ми любов... – последните думи й се изплъзнаха от устата... Как можа?! Цял живот беше пазила тази тайна и сега да я каже по този начин?! На него?! Идеше й да се скрие някъде от срам...
- Хахаха... Истината е и аз също. От 3-ти до 12-ти клас всеки ден ти рисувах по един портрет, така и не се осмелих да ти го дам обаче...
„Какво???? Илян???? Влюбен в мен??? Как не!!! Нещо се шегува с мен! Сигурно е, за да не се чувствам неудобно от това, което казах... Както и да е, все едно не съм го чула!”
- Още ли рисуваш?
- Вече не. - когато каза това се натъжи
- Защо??? Ти си такъв талант! Трябва да рисуваш! Роден си за това!
- Ами ти? Предполагам си се отказала от цигулката...
- Да... Но при мен е друго, аз нямам талант, при мен беше по-скоро страстно желание и упорити тренировки... Но ти...
- Глупости дрънкаш, Нелс – цялата потръпна, 11 години никой не я беше наричал така, 11 години! – чувал съм те... Ти си родена цигуларка до мозъка на костите си! Колко пъти съм те виждал във фантазията си с цигулка и колко пъти съм те рисувал с инструмента, допрян до брадичката ти, идеално прилягащ – красота...
Беше се отнесъл някъде, когато тя с пресипнал от вълнение глас го попита:
- На къде си тръгнал? Къде да те закарам?
- Никъде не съм тръгнал. Без посока съм.
- Как така? Не отиваш ли някъде?
- Не.
Моменталният й отговор беше:
- Тогава отиваме у нас! – съвсем категоричен и ужасно смел.
- Добре. – ех, тази негова усмивка, винаги като я видеше и се разтапяше.
В останалата част от пътя си говореха за живота и кой как се е уредил в него. През повечето време говореше тя, защото той умело отбягваше на въпросите й с въпроси. А на нея не й пречеше да говори, даже напротив, в последно време бе толкова самотна, че на моменти се улавяше да си приказва сама.
- Добре дошъл в моята кутийка!
- Е, поне не си изгубила чувството си за хумор... И способността си да се изразяваш точно... – двамата се засмяха заедно.
- Мога да те почерпя със сироп от череши, като едно време, на гаража, спомняш ли си?
- Как мога да не си спомням?! Леле, почти цялото ми детство е минало на гаража ви. А спомняш ли си как веднъж през зимата скачахме от него върху купчината със сняг и ти се закачи връзката и се провисна с главата надолу?
- Уууу... И ти ме спаси... Спомням си, ти беше моя герой...
- Е, не съм направил кой знае какво, само те прихванах.
- Но, ако не беше ти щях да си падна на главата и всички цифри да изскочат от там...
- Винаги на твое разположение! - типично в негов направи реверанс и й целуна ръка – Ах, защо те нямаше толкова години? Имах такава нужда от теб! Ти беше единствената ми приятелка. Може би, затова никога не ти казах колко те обичам... – седеше така, държеше ръката й в своята и я гледаше, с болка...
- Аз също имах нужда от теб... – измъквайки ръката си от неговата и обръщайки се започна да сипва сиропа и да му обяснява... – Бях прекалено заета с живота... Следване, после работа и така, все не намирах време да се прибера у дома... И не след дълго тази кутийка се превърна в мой дом...
- Не мога да повярвам! Не беше такава! Веднъж ми обеща да не се забравим НИКОГА!
- Аз не съм те забравила...
- Но забрави да мечтаеш и да изпълняваш мечтите си, което е още по-зле!
- Не! Не съм забравила да мечтая! Никога! Просто сега различавам реалността от фантазията...
Когато се обърна, за да му подаде чашата по бузите й имаше сълзи.
- Нелс... – прошепна той вземайки лицето й в ръце – съвземи се! Бъди себе си! Ти си си прекрасна и такава! Винаги ще те обичам и ще си бъдеш малката Нели, заради която често ме ступваха, понеже имаше остър език и никога не се съобразяваше с никои. Която освен прекрасна приятелка е и талантлива цигуларка и любовта на моя живот... – след тези думи какво друго би могло да последва освен целувка?! Цял живот я помни тази целувка, най-мечтаната, най-истинската и най-прекрасната... Прекараха невероятна нощ в спомени и целувки, стояха лице в лице един с друг и просто си спомняха старите времена, ту се смееха, ту плачеха, ту се утешаваха... Нели дори не си спомни кога е заспала, но сутринта като се събуди и осъзна, че е закъсняла за работа това не й направи впечатление, това, което я потресе беше, че Илян го няма, а една цигулка с бележцица „Следвай мечтите си!” Седеше на масата. Тъкмо си мислеше да излезе да го потърси, не трябваше да е стигнал далеч, бе излязъл преди не повече от няколко минути, когато телефона иззвъня
- Ало. Анелия?
- Да, аз съм.
- Обажда се Мира, спомняш ли си ме? Аз съм сестрата на Илян...
- Да, Мира, здравей. Тъкмо мислех да излизам... – момичето я прекъсна
- Обаждам се, за да ти кажа, че преди 2 дни Илян почина, рак, и ако имаш възможност... – явно й беше трудно да говори, защото се спираше, за да се успокой – той би се радвал да си тук... Това бе последното му желание, да се прибереш у дома!
