Постинг
18.07.2010 23:12 -
Май да...
- Какво искаш да направя? - в гласа на Миро се долавяше нотка досада
- Кажи ми нещо мило...
- Ти си най-милото момиче което познавам... – Диди си помисли че ако не друго има „огромно” въображение...
- Не трябва ли вече да тръгваш за работа?
- Трябва да се приготвям вече.
- Да те оставям?
- Още малко може да си поговорим. Как си? По-добре ли си?
- Не.
- Мога ли да направя нещо за теб?
- Явно не...
- Добре ще те оставям, ще говорим друг път. – винаги казваше така...
Диди затвори телефона и започна да плаче тихичко, забила глава във възглавницата. За последните месеци беше плакала повече от колкото за години назад. А преди беше толкова весела, не можеше да я видиш намусена или разтроена за нещо. Нищо не й тежеше, нищо не я притесняваше, беше свободна като птичка. Беше си представяла любовта, но не така... Във въображението й нямаше място за толкова сълзи, за толкова кошмари. Никога не й беше минавало през ума че може да се промени толкова заради едно момче, никога. Да плаче? Тя? Ако преди шест месеца се беше представила да плаче заради накъкъв си телефонен разговор щеше по-скоро да се изсмее на това колко богато въображение има. Това просто не беше тя! Преследваха я стотици демони – всички руси! Вскичи – дъщери на съмнението! Всички – мечтаещи да я разкъсат на парченца! Де само да знаеше как да оправи всичко... Де само да имаше силата да си стане пак тя... Да е пак слънчевото момиче. Като говореха за това с Миро той все казваше, че виско зависи от нея... Че тя сама се е променила... Дали беше така? Дали пък наистина тя не беше лошата? Разбира се! Обвиняваше се че не е достатъчно добра за него... И как би могла да бъде? Като знаеше с коя ще я сравнява... А и новата Диди не й харесваше... Беше лигла! Пълна! И плачеше за щяло и нещало! А колко силна бе преди... Какво беше станало, по дяволите с нея? Беше се влюбила – това добре... Толкова дълго бе мечтала да срешне някой, някой който заслужава да бъде обичан, някой като Миро – специален. Обичаше това момче повече от колкото би могла да си представи и в най-смелите си фантазии. Повече от себе си и повече от живота! Дали пък там не беше проблема, дали не го обичаше прекалено? Задушаваше ли го? Пречеше ли му? Неприятна ли му бе нейната любов? Ще го попита... Дааа... Ще поговорят и всичко ще се нареди... Всичко може да се оправи с един хубав, дълъг и честен разговор... Стига най-накрая да може да му каже всичко което й тежи... Стига да пак да не промълви само „нищо” или „няма значение” така правече обикновено. А имаше толкова много да каже, но как да го опише с думи? Как да опише с думи начина по който й се свиваше сърцето всеки път когато гласът му е тъжен или изморен... И тя ставаше тъжна и изморена... Всеки път като се пошегува не на място... Всеки път когато си говореха, а той звучеше студено, безразлично, без да й каже дори една мила дума... Сърцето я болеше, но как да го изкаже? А и всеки път като го премисляше той не правеше нищо, нищо лошо или нередно, той си беше той. Тя беше грешната! Тя беше странната! От прекалено много мечти, от прекалено много четене на романи, цялото й същесвто се беше надявало на любов – силна и истинска, страстна и нежна... Както я описваше Джейн Остин... Май това не ставаше в реалния свят, май тук можеше да получиш само секс и приятелче което едва те понася... Май нямаше да може да си върне предишното аз – беше сломено, пречупено, заедно с мечтите й... Май щеше да си остане лигла завинаги... Май... Май да...
Няма коментари
Търсене
Блогрол
