Всеки пази в сърцето си някое място където са му забранявали да играе като малък. Но колко от нас са спазвали забраната?! Със сигурност не и днешната ни героиня - Саманта...
***
-Саманта, прибирай се... – в пискиливия глас на гувернантака й тя никога не откри даже и капчица любов или поне нежност, само упреци.
-О, Маргарет още пет минути пианото няма да избяга. – в гласа й имаше разочарование, много често си мислеше как всичко можеше да бъде толкова различно само ако...
-Веднага! – този път кресна Маргарет и прекъсна мисълта й – Колко пъти да ти казвам че не е прилично една млада дама, като теб, да стой по цял ден на оградата и да се взира в нищото! Прибирай се веднага и сядай на пианото!
Момичето с неохота се прибра и започна да свири вяло някъкво произведение. Мисълта й обаче беше далеч, някъде отвъд омразната ограда, отвъд клетката в която беше затворена. Някъде из омагьосаната горичка... Там мечтаеше да е... Заще след като е на семейството й, по право, да не може да я разгледа... Често я измъчваше този въпрос, и точно върху него размишляваше, по време на закуската на другата сутрин, докато баща й привлече вниманието й с някъкъв въпрос към нея:
-Ти как мислиш Саманта? – тя много се изненада, баща й никога не искаше мнението й за нищо беше строг човек и сам решаваше всичките си проблеми, даже и нейните.
-За какво говорите, татко?
-Саманта, разочароваш ме. Не подобава на млада дама като теб да толкова вятърничева. Маргарет ми каза че отново стойш по цял ден на оградата. Забранявам ти да се припараваш до нея!
-Но, татко... – Сам го прекъсна защото вътрешния й глас й подсказваше че ще се случи нещо лошо. И не грешеше:
-Не ме прекъсвай! Реших – започна той решително – отиваш в Париж там една приятелка на Маргарет има пансион и дава завидно образование, възпитание и маниери на млади дами като теб! А ти имаш нужда от това...
Страните на Саманта пламнаха - собствения й баща да я отпрати толкова далеч и то по препоръката на омразната Маргарет. Тя не предполагаше че светът й може да се срине да по-малко от миг, ето че се случи. Далеч от собствения си дом, далеч от всички които си мислеше че я обичат или някога са я обичали, далеч от омагьосаната горичка... далеч от... гоба на майка й...
В гърлото й заседна буца и тя не можеше да каже нищо искаше й се да изкрещи, но неможеше усещаше че се задушава... Остана скована за миг, а в следващия избухна в силен плач и побягна...Бягаше бързо, сякаш от това зависеше животът й, и беше така, прекоси светкавично къщата и двора и като видя че портите са отворени се засили още повече, там я чакаше един нов свят, само за нея, за никой друг. Само карчка след излизането си на свобода тя почуства едно съвсем ново за нея чуство, беше лека като перце мислеше си че може да полети, беше свободна, беше щастлива. Продължаваше да тича докато не осъзна че се е озовала в дълбините на горичката... Отвсякъде беше заобиколена от дървета, странни и разкривени, не като тези у тях, но много по-красиви, зелен мъх покриваше корите им, дочуваха се песни на птички, а под караката й вече не беше изкуствената трава от двора в къщата, а истинска горска трева... Навсяде се носеше сладък аромат, аромат на природа на нещо чисто и карсиво... Саманта беше останала без сили и се отпусна облягайки се на един стар дъб. Колко време беше стояла така незнаеше, можеше и още да стой ако някъкви крачки не смутиха покоя й.
-Кой е там? – извика тя уплашено, но никой не отговори. Полседва миг тишина след което още една крачка този път по-близо до нея... Тя започна да се оглежда нервно, а сърцето й започна да бие лудо. Осъзна се и пак повтори:
-Кой е там? Веднага се покажи! – с всеки миг тишина се плашеше още повече.
-Не са ли ти казвали че малките момиченца не трабва да се разхождат сами из гората. – Саманта подскочи защото не знаеше откъде идва гласа и се развика за помощ.
-Спокойно... Спокойно... – две силни ръце я обгърнаха...тя остана без дъх не й бяха останали сили за да се бори с нападателя, направи опит да се изкопчи, но беше безуспешен... Риташе и викаше, но нямаше кой да я чуе, по това време на деня баща й пиеше чай с някой негов приятел и вероятно на въпроса „Джеймс, къде е прекрасната ти дъщеря?” щеше да отговори „Чете в стаята си.”с най-голямото хладно кръвие на което е способен.
През главата на Саманта минаха много мисли повечето от който за майка й и как това нямаше да се случи ако тя беше жива. Борейки се от една страна с похитителя си от друга с мислите си се почуства зле и загуби съзнание...
:*
Държа да отбележа, че описанията ти са впечатляващи и очарователни. Предаваш усещанията директно към сърцето на читателя :) Не само в този постинг, във всичките :)
Поздрави! :))
