Едри какпки дъжд трополяха по покрива на бараката. Едва дочуто „мамо” се отрони от устните на Саманта, тя понечи да стане от леглото, но не можа, тялото й беше натежало,  нямаше сили, всичко я болеше. В първия момент от събуждането си тя си помисли, че е вкъщи, но мъжката фигура до леглото й я опроверга:
-Събуди се най-сетне. – гласът беше същия, ръцете бяха същите, човека беше същия. Тя отново почувства нещо силно, но този път не беше страх, а любопитство. Защо я беше донесъл тук, какво ще прави с нея, къде се намира изобщо... Живото й въображение започна да рисува  много различни картини и някой от тях не й харесваха.
-К-к-кой си ти? – гласа й трепереше, ако Маргарет беше тук сега щеше да я накаже с допълнителни часове по дикция – Какво искаш от  мен? Ще ме убиеш ли? – в погледа й се четеше страх и когато той я погледна право в очите, се засмя на глас:
 - Аз? Да те убия? – докато говореше се приближаваше до нея – Че защо ми е да те убивам? Жива си ми по-полезна! Ще чистиш, ще готвиш, ще переш, а аз ще ходя на лов и ще цепя дърва...
Сега, когато похитителят  й се беше приближил достатъчно, за да го види, тя се постара да огледа лицето му, всъщност не беше страшен, даже изобщо, и висок не беше,  е за нейните 160 см изглеждаше добре сложен, но имаше добри очи  -  синьо-зелени. Саманта не знаеше вече какво да  мисли от една страна сама с непознат мъж, би трябвало да се страхува, от друга две красиви синьо-зелени очи, поглеждащи насмешливо страха й.
-Но аз не мога нито да готвя, нито да пера, нищо... – беше отговора й.
Той я погледна учудено и попита:
-Наистина ли? Майка ти не те ли е научила?
-Аз нямам майка... – смутено отвърна  момичето
-Съжалавам... – за пръв път от седем години тя чу едно искрено „съжалявам”, настъпи тишина, която той наруши само след секунда:
-А ти как се казваш?
-Саманта, но ме наричай Сам. – тя се усмихна.
-Усмихната ми харесваш повече. А аз съм Джеси, приятно ми е. Колко съм невъзпитан! Сигурно си гладна, спа почти едно денонощие. – казвайки тези думи, той се отдалечи на някъде, а Саманта се зачуди какво ли парви сега баща й и дали изобщо се е сетил за нея. Истината беше, че за г-н Кмета  беше по-добре да няма дъщеря, отколкото да има такава като Сам – бунтарка, имаща свое  мнение. Тя беше насладила буйния нрав от майка си, но диктатурата на  „господина” задуши майка й както плевел задушава прелестно цвете. Тя се страхуваше от него и не искаше и тя да стане вяла, лишена от живот кукла на конци, вечно изпълняваща чуждите желания. Мислейки си за тези неща, не усети как домакина беше дошъл и носеше поднос.
-Топлата супа лекува всичко. – Саманта почуства топлина, изпълваща тялото й, един съвсем непознат човек я даряваше с такава загриженост... Гласът му звучеше много напевно, а усмивката, с която поднесе скромното ядене я накара да реши, че никога не е вкусвала нещо по-вкусно. Тя реши да остане с него в колибата, да се научи да готви и да чисти, какво имаше да губи? Любима гувенантка? Любящ баща?

***

 -Джеймс, мисля, че трябва да предупредим полицията, че Саманта я няма, за да започнат да я издирват... – за пръв път в живота си Маргарет беше притеснена за някой друг освен за себе си.
-Да и какво да кажа на обществеността -  че дъщерята на кмета е избягала от вкъщи не мога да си го позволя предстоят избори! Тази малка глупачка ... същата е като майка си... Само да я намеря... Не ми ли причини достатъчно главоболия вече...  – в гласа му се усещаше злоба, сякаш беше забравил, че Саманта му е дъщеря, негова плът и кръв...
-Знам, мили, знам – Маргарет ласкаво го погали по лицето – Не се ядосвай, имам идея защо не кажеш че са я отвлекли. Така ще започнат да я търсят без много, много въпроси, а можеш и да обявиш награда за този който я върне... В най-добрия случай ще открият тялото й... –  изрече го с такова хладнокръвие че Джеймс го побиха тръпки – Кой няма да гласува за вдовец загубил и дъщеря си наскоро?!
В очите и на двамата заблещука зловещо пламъче...
-Ако я намерят жива пък ще я пратя в Париж, уж да се лекува от травмата, и така няма да ни пречи... – допълни той и страстно целуна Маргарет – Обичам как работи престъпния ти мозък...
Така и направиха обявиха награда за този който намери дъщеря му и зачакаха...

***

Междувременно в Омагьосаната горичка Саманта нито за миг не съжали че Джеси я е намерил, той се отнасяше така мило с нея и беше така търпелив... Тя нямаше представа от колко време беше там дали бяха дни или седмици незнаеше, a и какво я интересуваше... Най-накрая се почуства щастлива. Съвсем обикновенни неща като да стане сутрин когато си пожелае и да не е задължително да прави гимнастика, да свири на пиано или да чете скучни граматики я караха да се чуства добре... Тук всяка сутрин се събуждаше от песента на птичките и всеки ден правеше по нещо ново и различно. Ловеше риба, събираше горски плодове, береше билки, къпеше се в рекичката и непрестанно се смееше, а Джеси беше до нея за да се радва на усмивката й и за да я предизвиква. Сам разбра за себе си защо горичката е омагьосана, донесе й толкова щастие че тя мислеше че сърцето й ще експодира. За толкова малко време а беше така обикнала своя спасител че от време на време се чудеше как е живяла без него преди, без топлината и нежността с която я дарява. Двете влюбени глълъбчета обаче не подозираха какво ги очаква...
-Сам, не мслиш ли че ще трябва да се върнеш при баща си? Някой ден... – тя замръзна на място, да наистина го беше забравила, беше забравила страха от него дори, но той съществуваше и сигурно й беше бесен...
-Баща ми... Да... баща ми... Джеси моля те не ме карай да се връщам при него... моля те... – проплака тя. Джеси видя страха в очите й и дори самия той се изплаши. Вдигна я от пода където беше коленичила и я прегърна силно, така че тя да може да усети че той е до нея и няма да я изостави. Сълзи капеха от очите й...
-Не... недей да плачеш... – гласът му беше нежен и гальовен – Спокойно... няма да те карам да ходиш там, ако не искаш... – избърса сълзичките от нежната й кожа и се загледа в очите й, бяха все още влажни, но толкова прекрасни... Прегърна я отново, този път за по-дълго... Последва целувка, после още една и още една и така до сутринта...
Двамата блаженно се бяха излегнали в леглото и си гукаха нещо когато оглушителни истрели от пушки ги стреснаха...
-О, боже мой, това е баща ми, моля те  направи нещо, моля те спаси ме... – Саманта изпадна в паника... какво да направи.. къде да се скрие от него... какпи студена пот избиха по челото й... започна цялата да трепери...
-Спокойно, мила, аз съм тук, няма да ти направи нищо... – той се опитваше да я успокой, но не успяваше, все още трепереше като лист в неговите ръце... – Виж сега какво ще направим... Ще излезем с вдигнати ръце и ще им обясним какв...
-Не! Не! Няма да излизаме той ще ме убие... Баща ми ще ме убие... Не не излизай моля те... – докато изрече тези думи и Джеси беше вече излязъл навън, а тя се чудеше какво да нправи... След миг съзря пушка окачена на стената... През главата й мина една мисъл, мисъл която ще реши всичките й проблеми... Грабна пушката и с решителна крачка излезе навън...
Когато прекрачи прага на къщата и видя множеството мъже увереността й я напусна. Защо Джеси не я беше научил да стреля? Защо не й беше преподал този важен урок?
Когато я видя с пушката в ръце, в нейните малки нежни ръчички той понечи да й я вземе, но тя бе решена да стреля и стряля, само че не по правилния човек...
-Джеси, любими, какво ти е? Джеси? Джесииии....?

Колкото и да го викаше, колкото и да го търсеше него вече го нямаше... Убит от нейната ръка, нейната малка, нежна ръка...

Yes!

Право в сърцето .. Стреляш точно ..

"Последва целувка, после още една и още една и така до сутринта..." - Най-красивият и деликатен начин да предадеш всички мигове и емоции с едно единствено изречение. Изказа ти е уникално чувствен и будещ въображението :)

"Последва целувка, после още една и още една и така до сутринта..." звучи ми като претупване